Por Aleksandar Vutimski*

Traducción por Marco Vidal**

Crédito de la foto www.latortugabulgara.com

 

 

Aunque caiga rendido…

5 poemas de Aleksandar Vutimski

 

 

¿Por qué?

 

¿Por qué me acaricias mis manos tú?

¿Por qué tan serenamente besas

las palmas de mis manos?

¿Por qué sonríes en silencio

mientras me tocas la mano?

 

¿Por qué junto a mis labios respiras

en la esquina junto al silente mostrador?

¿Por qué tan sigilosamente bailas tú

al anochecer mientras llueve?

 

¿Será esta noche lluviosa y azul

en la que nos hundamos ebrios en el silencio?

Bajo la sombra en la oscuridad de algún parque

¿Gemiremos abrazados de nuevo los dos?

 

¿Por qué en esta vieja taberna siempre

me buscas tú y yo te busco solo?

Solo de día pero sediento de noche

sediento de tu voz, de tu baile, de ti…

 

Siéntate a mi lado ahora… Baila más conmigo…

…Aunque caiga rendido…

El tabernero mañana me dirá en voz baja:

“De nuevo está usted solo, amigo, ¿por qué?”

 

 

 

Poemas al muchacho azul

 

1.

El muchacho de plata,

aquél de las boinas azules y las charreteras

resultó ser un sueño.

Que me halle hablando con gatos y estrellas

posiblemente al ron se deba.

 

Yo no he vivido en un patio entre árboles

bajo nubes y anaranjados atardeceres.

Para el muchacho de plata cogí yo el retrato

del negro del calendario francés.

 

Borrachos y dorados ángeles he anhelado.

No ha llovido, pero la lluvia yo he oído.

En la oscuridad atardeceres yo he presenciado

y no son manos lo que he besado, sino farolas…

 

Desde el azul yo mismo he contemplado

labios y ojos imaginarios

tazas vacías, lágrimas y bailes…

He estado ebrio y entiendo que he estado loco.

 

Ya no te espero… ¿Marcharás tú junto al sol

que se escabulle?

Acaso de nuevo desaparecerás tú

sin llamas, sin sangre ni lágrimas…

Viaja, fúndete en el crepúsculo, saluda a la lluvia.

 

No soy yo quién te beso, no soy yo el que llora, ni siquiera quien sonríe.

…Me temo que solo has sido un ángel imaginario.

Y tú te eclipsas.

 

Pero el muchacho azul no ha sido

el muchacho del gorro azul y plata

con ojos de baile sureño,

aquél ebrio muchacho que de lejos susurraba: Sasha

………………………………………………Y esta noche

…Ay, la vieja farola me llevaba a la iglesia

……………………..bajo el horizonte nocturno.

Cúpulas de niebla, luna e invierno.

Yo también he caído en la nieve

bajo dos fríos y mudos ojos.

¡Policía!

Sálveme de mis recuerdos

¡Policía!

Haz que el día tenga lugar…

………………………….Pero no voy a llorar…

 

Es posible que el muchacho azul no haya existido.

 

El poeta Aleksandar Vutimski (primero de izq. a der.) con amigos. 1936

 

Júbilos cielos

 

No sufras por ser diferente

ni por no parecerte a los demás.

¿No ves cómo los niños corren

siguiendo las nubes que se fugan?

 

Ama al viento, al agua

anda, toca y canta con la lluvia

Y a través del sinfín del mundo

baila tú solo en la oscuridad.

 

Tus ojos verán el bello, inmenso

y azul del cielo…

Y en este desierto de la felicidad

muchos colores emergerán…

 

Junto al universo tú vivirás

y los árboles florecerán

al igual que la gente crece

al igual los continentes se mueven.

 

En tu madurez tú solo aparecerás

apaciblemente entre la gente

y con simples palabras les hablarás

de los júbilos cielos.

 

 

 

¿Llegaré a vivir algún día?

 

La luna se acerca a mi ventana

justo cuando las agujas del reloj se detienen.

La luna desciende sobre una nube dorada

y sobre la cornisa se asienta frente a ti.

 

La luna es tan fría como yo,

pero tú nunca me has visto de noche…

Lentamente por las paredes me subo,

mientras tus manos yo toco, permanezco en silencio,

mudo y frío como la luna.

Entonces no debes moverte tú.

 

La luna deambula solo en noches taciturnas.

¿Verdad que no la has visto de día?

De día yo soy como ella

un mero reflejo, infinito y pálido,

apenas reconocible e innecesario.

 

En la mudez de la noche quiero yo que me veas,

y que desciendas sobre mí, pero no sé yo

si con el roce tuyo acabaré marchito…

Marchito como polvo de luna.

 

El poeta Aleksandar Vutimski y su hermano K. Kotsev.
1938

 

Poemas a un muchacho

 

I

El muchacho estaba paseando por el viejo y oscuro bosque.

Del rocío sus botas hace tiempo que se cubrieron de plata.

Él iba silbando, con los árboles hablaba,

y con sus manos rozaba su corteza

……………………………………………..rojo-dorada.

 

Los pájaros silentemente cantaban escondidos entre las oscuras

………………………………………………………………………………………..ramas,

el muchacho con tristeza les alzaba la mano, él llevaba

…………………………………………….una pluma sobre su sombrero,

 

El bosque llegaba a su fin por la tarde. Un gran horizonte

…………………………………………………………………………….se expandió.

Una carroza viajaba junto a caballos viejos, cubiertos de polvo.

 

El muchacho se detuvo en el camino y miró el dorado

……………………………………………………………………………atardecer.

La carroza azul en el crepúsculo; el bosque, oscuro

…………………………………………………………..……..y silencioso.

Con su frente dorada por el sol,

……………………………………..…con sus ojos en llamas y rojizos,

el muchacho se puso a llorar en silencio y la noche

……………………………………………………..…..en tristeza aconteció.

 

II

Yo soy aquel muchacho que viaja por un oscuro bosque.

El sol está enfermo, el aire está enfermo,

…………………………….….los pájaros están enfermos.

Tal como flor endeble, crecida en algún lugar

……………………………………….a la oscuridad,

así de bello y débil es el muchacho de oscuras pupilas.

 

Yo no vivo al sol, yo respiro, yo crezco

……………………………….………….entre tinieblas.

 

Yo amo las habitaciones sombrías, aquellas con retratos y cómodas

………………………………………………………………………………………..amarillentas,

mi espejo, aquél que reflejaba la oscuridad, junto a la pared;

a su lado el gato – el morador de las tinieblas –

……………………………………………….él es mi mejor compañero.

 

Yo amo las grandes y vacías tabernas,

……………………..…inaccesibles para el sol azul.

Yo deliraba horizontes morados, farolas

………………………………..…bailando en lo negro.

Yo estoy loco, yo estoy enfermo, el aire sobre mí contagiado

………………………………………………………………………………….….está.

Ciérrate, enorme horizonte… Cerrad,

cerrad la antesala.

 

III

El muchacho bajo la vieja y triste farola sonríe

……………………………………………………..…con impotencia.

No toquéis nunca sus dedos, ni tampoco sus oscuros

…………………………………………………………………………….ojos.

Su contagio penetrará en vuestro tranquilo, feliz

…………………………………………………………………y apacible hogar.

Entonces despreciaréis el mundo, aquél que sufre y canta

……………………………………………………………………..…….bajo el sol.

 

 

 

—————————————————————————————————————-

(poemas en su idioma original, búlgaro)

 

Дори да падна изтощен…

 

Защо?

 

Защо ме милваш по ръцете ти?

Защо целуваш дланите ми тихо?

Защо така безшумно се усмихваш,

когато ме докосваш по ръката?

 

Защо до мойте устни дишаш ти

във ъгъла до кроткия тезгях?

Защо безмълно ти танцуваш в здрача,

когато дъжд над кръчмата вали?

 

И в тази ли дъждовна, синя нощ,

пияни ще потънем в тишината

под сянката на някой тъмен парк,

прегърнати ли пак ще стенем двамата?

 

Защо във тази стара кръчма винаги,

винаги ме търсиш ти – и аз те търся сам?

Самотен през деня, но жаден нощем –

за твоя глас, за твоя танц, за теб…

 

Седни до мен сега… Танцувай с мене още…

…Дори да падна изтощен…

Кръчмарят утре ще ми каже тихо:

«Вий пак сте сам, приятелю – защо?»

 

 

Стихотворения за синьото момче

 

1.

Било е сън момчето от сребро,

със синята фуражка и пагоните.

Да разговарям със звезди и котки

причината навярно е във рома.

 

Не съм живял във двор между дърветата

под облаци и залези оранжеви.

За сребърно момче съм взел портрета

на негъра от френски календар.

 

Бълнувал съм пияни златни ангели.

Не е валяло, а съм слушал дъжд.

Било е тъмно, а съм виждал залез

и съм целувал не ръце, а стълбове…

 

От синьото съм съзерцавал сам

очи въображаеми и устни,

и празни чаши, и сълзи, и танц…

Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.

 

Не те очаквам вече… Ти ще тръгнеш ли

със слънцето, което си отива?

Нима отново ще залезнеш ти

без пламъци, без кръв и сълзи…

Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.

 

Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.

…Въображаем ангел бил си ти – уви!

И ти залязваш.

 

Но синьото момче не е било

Момче от синя шапка и сребро

с очи на южен танц,

пияното момче, което шепне отдалече: Саша –

……………………………………………………….И тая нощ –

…Ах, старият фенер ме водеше към черквата

…………………………………..под нощен хоризонт.

Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.

И аз съм паднал на снега

под две очи, студени и безмълвни…

Полиция! Полиция!

Спасете ме от мойте спомени.

Стражар!

Кажи да стане ден…

………………………………..Но аз не ще плача…

 

Възможно синьото момче не е било.

 

 

 

Весели небеса

 

Не се сърди, че си различен,

че не приличаш на околните.

Ти виждаш, че децата тичат

и гледат бягащите облаци.

 

Обичай вятъра, водата –

върви, свири и пей с дъжда.

И през безкрая на света

танцувай сам във здрачината.

 

Очите ти ще гледат синьото,

огромно, хубаво небе…

И в тая весела пустиня

ще се зараждат цветове…

 

Ще заживееш със вселената

и дървесата ще цъфтят –

тъй както хората растат

и се променят континентите.

 

А в зрялата си възраст сам

ще слезнеш кротко между хората

и с прости думи ще говориш

за веселите небеса.

 

 

 

Ще живея ли някога

 

Луната на прозореца дохожда,

когато спрат стрелките на часовника.

Луната слиза върху златен облак

и сяда на корниза срещу тебе.

 

Луната е студена като мене,

но ти не си ме виждал нощем никога…

Аз се катеря бавно по стената,

ръцете ти докосвам и мълча,

безмълвен и студен като луната.

Тогава ти не трябва да се движиш…

 

Луната скита само в тихи нощи.

Нали не си я виждал през деня?

Но през деня аз сам съм като нея –

едно безкрайно бледо отражение,

едва забележимо и ненужно.

 

В безмълвна нощ аз искам да ме видиш,

да слезеш върху мене, но не знам

от твоето докосване дали

не ще се свърша като лунен дим.

 

 

 

Стихове за едно момче

 

I

Момчето вървяло през старата тъмна гора.

От росата отдавна обущата станали сребърни.

То свирело с устни, говорело тихо с дърветата,

с ръце то докосвало тяхната

………………………………………………златно-червена кора.

 

Птиците тихичко пеели скрити във тъмните

…………………………………………………..….клони,

момчето им махало тъжно с ръка, то било

…………………………….….със перо върху шапката,

Гората се свършила привечер. Израснал голям

……………………………………………………….…………..хоризонт.

Пътувала стара каруца, с коне остарели и прашни.

 

Момчето се спряло на пътя, погледнало златния

……………………………………………………….…………залез.

каруцата синя във здрача, мълчаливата тъмна

………………………………………………………….…….гора.

С чело позлатено от слънцето,

………………………………….със очи пламтящи и алени,

момчето заплакало тихо и тъжно се стелело здрач.

 

II

Аз съм момчето, което пътува през тъмна гора.

Болно е слънцето, болен е въздуха,

………………………………………….болни са птиците.

Тъй както и хилаво цветето, раснало някъде

…………………………………………………….……………..в мрак,

така е красиво и слабо момчето със тъмни зеници.

 

Аз не живея на слънце, аз дишам, аз раста

……………………………………………..………..в тъмнина.

Аз обичам полумрачните стаи, с пожълтели

……………………………………..…….портрети и скриновe,

огледалото мое, отразило тъмнината, до стената;

ето котката – жител на мрака –

…………………………………….……….е моят приятел любим.

 

Аз обичам големите, пустите кръчми,

……………недостъпни за синьото слънце.

Аз бълнувах хоризонти във мораво, фенери,

……………………………………………танцуващи в черно.

Аз съм луд, аз съм болен, заразен върху мене е

………………………………………………………………въздуха.

Затвори се, голям хоризонт.. Затворете,

затворете преддверията.

 

III

Момчето под стария, тъжен фенер се усмихва

……………………………………….…………….безпомощно.

Не докосвайте никога пръстите, нито очите му

…………………………………………………………….………тъмни.

Ще проникне зараза във вашия кротък

………………………………………..…….и радостен дом.

Ще презрете света, който пее и страда

……………………………………………под слънцето.

 

 

 

 

 

*(Svoge-Bulgaria, 1919 – Yugoslavia, 1943). Poeta y filólogo clásico por la Universidad de Sofia (Bulgaria). Casi toda su familia se vio afectada por la tuberculosis, por lo que de pequeño se mudó a Sofía (Bulgaria). Es considerado uno de los poetas más significativos, pero menos conocidos en su país. Su poesía está dedicada a la ciudad y al amor en la que domina una visión del mundo nostálgica y melancólica. Está entre los primeros autores búlgaros en tratar la homosexualidad y la estética en su obra. No publicó ningún libro en vida, aunque algunos de sus poemas fueron publicados en revistas literarias de la época, como zlatorog.

 

 

 

**(Sanlúcar de Barrameda-España, 1995). Poeta y traductor. Graduado en Lenguas modernas y sus literaturas con Mención en lenguas eslavas por la Universidad de Granada (España). Obtuvo el premio Mundos y Colores (2017) de la Asociación de Periodistas Hispanohablantes de Bulgaria por su blog literario La Tortuga Búlgara, donde escribe sobre lengua, literatura y cultura búlgaras. Fue finalista en la II Justa Poética Alexandre Amad por su poema “Tres maricas”. Publica regularmente en la revista literaria búlgara Нова социална поезия (Nueva Poesía Social). Se desempeña como traductor de poesía del búlgaro y del macedonio al español.

 

 

Deja un comentario